ЗЛАТОУ̀СТ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. Поет. Който говори сладкодумно, увлекателно. От такива измислици се е появил фолклорът. Създали са го хора златоусти, талантливи, с богата чувствителност. Н. Хайтов, ШГ, 27. А нашите селяне са остроумни и усетливи, па и на драго сърце слушат, кога им приказва някой надъхан от Бога златоуст проповедник. Й. Груев, КН 4 (превод), 58. Ти си имаш едного синка / среброръка, златоуста, / дето похване, посребрява, / дето продума, позлатява. Нар. пес., Н. Геров, РБЯ II, 158.
2. Диал. Нар.-поет. Който има златна уста или клюн. Там намери добър юнак / едно дръвце столовато, / на дръвцето три птичици: / първа птица златоуста, / втора птица златокрила, / трета птица съвсем злата. Нар. пес., СбВСт, 43.