ЗЛОСЛÒВЯ, -иш, мин. св. -их, несв., непрех. и (остар.) прех. Говоря със зъл умисъл, с недоброжелателство лоши неща против някого, обикн. в негово отсъствие; клеветя, одумвам, хуля. Тинка отслабна, посърна, не се смееше вече, не се шегуваше. Хлевоусти жени из селото започнаха да подмятат врели-некипели. Едни викаха, че е аргаткиня без пари, други злословеха, че е невенчана невяста. Г. Караславов, Избр. съч. VI, 138. Той беше строг човек, не позволяваше пред него да злословят за никого, дори и за неприятелите му. Ст. Даскалов, СЛ, 151. За положително аз мога да кажа това, че никой от тях [затворниците] са не засмя, никоя уста са не отвори да скверни и злослови падналия мъченик. З. Стоянов, ЗБВ III, 100. – Когато ся яви някой, та злослови противо тебе, ти знай, че той не го прави без своя собствена полза. Ч, 1871, бр. 8, 256. злословя се (остар.) взаим. Хората са злословят, нападат са, и са блъскат един другий, за да усвоят едно местенце под небето. Ч, 1871, бр. 10, 296. злослови се безл. – Ще го подведем за клевета, тоя разюзден тип, та да разберат всички ония, които са си разпасали пояса, че не може да се злослови безотговорно! Ст. Даскалов, СЛ, 68.