ЗНА̀ЙНИК, мн. -ци, м. 1. Остар. и диал. Човек, който много знае, има големи познания; знаител, мъдрец, умник, зналец. Това е казал ученият Дистервег, великият знайник в науките и възпитанието. У, 1871, бр. 1, 322. Дядо Костадин тропна с крак и кресна на едного: – Като си бил голям знайник, защо не отиде ти? К. Петканов, СВ, 1. Не питай пътник, а патник, или: Не питай знайника, а пътника. Π. Ρ. Славейков, БП I, 309.
2. Диал. Човек, който разбира от много неща и най-вече умее да лекува болести; знаител, знахар, зналец (Н. Геров, РБЯ).
3. Индив. Близък човек, познайник, приятел. И старият клисар, / от давни времена тям знайник и другар, / в шума им вслуша се. П. П. Славейков, Събр. съч. III, 163-164. Отде са те дошли? Защо се тамо бавят? / И слава кървава кому ли вечно славят, / и свои, знайници, и чужди тъмна гмеж? Π. Π. Славейков, Събр. съч. III, 283-284.