ЗЪБЀЦ, мн. -бцѝ, след числ. -бèца, м. 1. Всяка една от редицата остри, издадени части на някакъв предмет (обикн. на трион, част от уред, машина, гребен и др.); зъб. Сега вече като че и у нея има един часовник, който чука равномерно и колелцата се въртят неизменно, вкопчали зъбците си едно в друго. Хр. Миндов, СбЦГМГ, 424. Железните зъбци на крана се спущат, захапват издялания четириъгълен камък. Т. Генов, Избр. пр, 76. И крадешком наблюдаваше Гана как разглежда един по един изсипаните на масата гребени, опипва зъбците им и скришом изпробва един на своята коса. Ст. Даскалов, СЛ, 177. Да седнеш в зимните дълги нощи едно бърдо да нанижеш, не виждаш как да нагласиш зъбците. Кр. Григоров, ТГ, 104. При метода на Физо това измерване [на светлината] се извършва с помощта на едно въртящо се назъбено колело, което съдържа голям брой еднакво широки зъбци и междини. Физ. Х кл, 1951, 104.
2. Диал. Желязна пръчка за пристягане на платното при тъкане (Н. Геров, РБЯ).
3. Остар. Зъбер (в 3 знач.) По зъбците на близката градска стена се провлачаше златисторумена ивица, сякаш следа от протекла кръв. Ст. Загорчинов, ЛСС, 106. Слънцето се подаде царствено в синьото небе и заля със светлик зъбците по стените на Царевец и кулите му. Ив. Вазов, Съч. ХIV, 4. Елена седяла до Приама зад зъбците на крепостта. Н. Михайловски и др., ОИ (превод), 72.