ИДИОЛЀКТ м. Езикозн. Съвкупност от особеностите в речта на едно отделно лице, съпоставени с речта на други носители на неговия език или диалект. Българският език на всяка езикова личност е индивидуален. Затова можем да го означим като идиолект. БЕ, 2018, прил., 16. Има случаи, при които идиолектът на майката е далеч по-близо до книжовната норма, но детето възприема като образец за подражание баща си (доминираща авторитарна личност) и подражава на речта му, притежаваща множество западнобългарски по тип особености и жаргонна лексика. БЕЛ, 2009, кн. 2 [еа].
– От гр. ἴδιος ‘собствен, свой’ + λεκτός οт λέγω ‘говоря’.