ИЗБРЍСВАМ, -аш, несв.; избрѝша, мин. св. избрѝсах, св., прех. Диал. Избърсвам. Той снимаше сламената си шапка, избрисваше лицето си, поправяше шарената си кърпа. Елин Пелин, Съч. III, 47. Скоро берберинът окъпа Бъзуняка, избриса му главата и лицето с пешкир от съмнителна чистота, подаде му пукнатото огледало. Ив. Вазов, Съч. XXII, 42. Аз ви бях писал веднаж, че от нашия черковен въпрос нищо няма да бъде, а вие ми не повярвахте и избрисахте тия мои думи из дописката ми... С, 1872, бр. 43, 342. Преваля пладня. Задух страшен. / И всеки дигне взор уплашен, / с ръкав избрише си челото / и дълго гледа към небото. Π. Κ. Яворов, Съч. I, 46. избрисвам се, избриша се страд. и възвр. Той стана, уми се и понеже не намираше презръчник да си отрие лицето, той се избриса с оваляната престилка на жена си. Ив. Вазов, Съч. VII, 34.