ИЗБУМТЯ̀ВАМ, -аш, несв.; избумтя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. избумтя̀л, -а, -о, мн. избумтѐли, св., непрех. 1. Изведнъж издавам кратко бумтене. В настъпилата тишина глухо избумтя земята. По всичко изглеждаше, земетресението нямаше скоро да спре, но търновчани забелязаха, че вече бученето се чуваше по-слабо. Ст. Мокрев, ЗИ, 26. Вън в коридора неочаквано избумтя силен удар. Й. Йовков, Ж 1945, 120. Тенорчето прекъсна сипкавите си протести. Чу се смътен говор между него и някой друг: – Ягодовци са калпав народ. Другият се ядоса и избумтя с юмрук по някаква маса. Ив. Хаджимарчев, ОК, 227.
2. Изведнъж казвам нещо със силен, гърлен глас. Хаджи Морса, съвсем недоволен, избумтя: – Знам, знам... Отпуснал си им ти юздите на младите, ама да не ти излезе солено после. Цв. Минков, МЗ, 10–11. – Е, какво е мнението ти? – пита тя малко заядливо след упоритото дълго мълчание. – Нямам мнение – избумтява Янаки. М. Грубешлиева, ГР, 109.