ИЗБЪ̀БЛЯМ, -яш, несв.; избъ̀бля, -еш и -иш, мин. св. -ях и -их, св., прех. и непрех. Диал. Изведнъж казвам нещо неясно, неразбрано или със запъване, заекване. Сегиз-тогиз той ѝ избъбляше някоя къса дума и тя му отговаряше с една усмивка. Ив. Вазов, Съч. IX, 33. – Вода... вода – избъблиха устните му. П. Спасов, ГЛЗЗ, 64. Като че в нея [чешмата] скрит се вътре някой сгуша / избъбли, сниши се, застене, склокоти. П. П. Славейков, Събр. съч. III, 224. избъблям се, избъбля се страд.