ИЗВИСЀН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от извися и от извися се като прил. 1. Който се намира нависоко, на голяма височина от основата и над околната среда; възвишèн, извишен. Небето все тъй светлееше; все тъй трептяха последните слънчеви лъчи върху извисената гърбица на Балкана. Ст. Дичев, ЗС I, 252–253. Западно от връх Персенк планината е много живописна. В тая си част тя поразява не с извисените на възбог белочели пирински върхове, а с мекия овал на своите женствени форми, с дъхавия аромат на борина и живописния наниз от баирчини. Н. Хайтов, ПП, 91. – Видиш ли я тополата? – обръща се той към извисения връх на стройната топола. – Тук ще се обеся. Ново въже съм приготвил... Кр. Григоров, ОНУ, 183.
2. За глас, звук и под. – който е по-висок, с по-голяма сила от другите. Само извисеният глас на председателя на събранието се чуваше сред всеобщия шум.
3. Прен. Който е духовно издигнат. Нима е възможно да се отиде при тая нравствено извисена нация и да не се отнесат завинаги в сърцето искрите на една изключителна неподправеност и обаятелна чистота? Ал. Гетман, ВС, 6.