ИЗВРЯ̀КВАМ, -аш, несв.; извря̀кам, -аш, св., непрех. 1. За животно – издавам внезапно и кратко врякане; изврясквам. Козелът тревожно извряка, но до него дойдоха само няколко кози. Ламар, ПР, 79. Пинтезката замахна и я удари с юмрук по главата. Котката извряка и като стрела се мушна под кревата. И. Петров, НЛ, 91.
2. Извиквам силно, с рязък глас; изврясквам. – Момче-е! – извика баба Вела, когато след големи мъки малката рожба излезе на бял свят и извряка. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 266.
◊ Извряквам си / изврякам си пъпа; извряква ми се / извряка ми се пъпът. Диал. Вследствие на дълъг и силен плач получавам подуване, изпъкване на пъпа. – Една булка ей там на долния край, детето ѝ си изврякало пъпа, че като изпъкнал и се подсякъл, та не заздравя от нищо; какво не му турвахме. Ц. Гинчев, ГК, 135.