ИЗГÒРНИК, мн. -ци, м. Разг. Любим, обичан мъж; либе, изгора1, любовник, любим. „Сигурно си има изгорник“, реши той, „с него е имала обяснение, вероятно се е разочаровала от мене или просто се двоуми кого да предпочете...“ Г. Караславов, ОХ IV, 400. – Та кажи ми, де, хубав ли е твоят изгорник? Но защо си избързала да се сгодиш? К. Петканов, ОБ, 83. Бай Симо и стрина Симовица не давали и за реч да стане да се жени щерка им за някакъв пришълец. Бай Симовата щерка избягва и се венчава с изгорника си в един манастир. Ст. Младенов, СбАСЕП, 32. Миленка, мома хубава, / из двори ходи, въздиша, / .. / как ще Богдана забрави, / Богдана, първи изгорник. Ц. Церковски, Съч. II, 223. „Петко либовнико, / вярян изгорнико, / майкя ми я няма.“ Нар. пес., СбНУ ΧLVII, 129.