ИЗГЪ̀РБЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изгърбя като прил. 1. За човек – който е с изкривен гръбначен стълб; прегърбен. Пинтеза съвсем се съсипа. Ходеше из двора безцелно, грохнал и изгърбен. И. Петров, НЛ, 261. Тя [Лина] пристъпваше вяло, като че ли насила, с наведена глава и някак странно изгърбена. Г. Райчев, Избр. съч. II, 146. // Рядко. Който е с гърбица; гърбав. Из храстите се измъкна някакво грозно изгърбено животно, ни вълк, ни лъв, ни камила, с хищна муцуна и безобразно къси задни лапи. П. Бобев, ГЕ, 63.
2. За нос – който има изпъкналост като гърбица; гърбав. Пристъпи към тях непознатият – среден на ръст човек и доста мършав. Дребното му лице с доста голям, изгърбен нос, беше обраснало с гъста, широка брада. Д. Талев, ПК, 39.
3. Който е с дъгообразна извивка. Белееха се само невидимите брегове и межди, изгърбените покриви, закръглените ръбове на предметите под дебелия снежен кожух. Д. Талев, ГЧ, 219. Не видяхме кога излязоха конниците из нея [планината]. Видяхме ги, когато пресичаха изгърбения каменен мост над реката. А. Дончев, ВР, 30. Постът се намираше далеч, на изгърбената могила – при знамето. Е. Йончева, ЗГ, 48.