ИЗЍН м. Остар. и диал. Позволение, разрешение. Той [Нейо] ставаше нетърпелив. – Сега – рече най-сетне – дайте ми изин да си вървя. Л. Стоянов, Б, 166. – Дай ми изин, паша ефенди, да кажа две думици. – Кажи! – Ще му намерим колая, паша ефенди! Д. Немиров, Б, 83. – Пари ще намерим – викна Бенков. – Преспа има пари за една църква. Немтур сякаш и не обърна внимание на думите му, каза: – И най-напред да попитаме владиката. Без негов изин не може. Д. Талев, ЖС, 126. Тога станал синот царски, посакал от татка си изин, за да се борит и той. Нар. прик., СбНУ XI, 146.
– От араб. през тур. izin. – Други (диал.) форми: изѝм и изàн.