ИЗКÒНТЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изконтя като прил. Разг. Който е с много нагласена, пременена, нагиздена външност; наконтен, издокаран. – Длъжност ни е да те предадем на царското правителство – прибави изконтеният учител, като си намести в същото време и червеното цветице. З. Стоянов, ЗБВ I, 328. Гороломов беше друг: изконтен, с зеленикави дрехи, български плат „рибя кост“. Й. Йовков, ПГ, 134.