ИЗКЪ̀РТЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изкъртя като прил. Който е с неравна, грапава повърхност поради изронване на отделни частици от нея; изронен, олющен. Един проход, извъртян вътре в зидището на кулата, полуразсипан също, с излизани и изкъртени стъпала, извеждаше догоре. Ив. Вазов, Съч. XXV, 72. Още на другия ден след сватбата тя измаза изкъртения под, изпра чергите, подреди стаите. И. Петров, НЛ, 105. Ненко седеше на прогнилия пън под старата круша и гледаше към долината. Зад гърба му бе малката къщичка с изкъртена мазилка. В. Геновска, ВН, 1955, бр. 182, 4.