ИЗМАИЛТЯ̀НИН, мн. измаилтяни, м. През Средновековието – название на лице от тюркски произход или изповядващо ислямска религия. Както е известно, от името на Исмаил и неговата майка Агар, робинята на Авраам, средновековните люде са образували наименованията „измаилтяни“ и „агаряни“ за обозначаване на народите от тюркско потекло: тюрки, османци, па дори татари. Ив. Дуйчев, БС [еа]. Всички източни народи прадедите ни наричали „измаилтяни“. В началото с този термин се назовават и османците, макар и да се срещат означенията „агаряни“, „мюсюлмани“, „турци“, че даже и архаичното „перси“. Й. Андреев, ВБ [еа]. В полулегендарните сведения, които се съдържат за ранната българска история в българската апокрифна летопис от XI в. се говори за трагичната съдба на първия български владетел и основател на Дунавска България Аспарух. Отбелязано е, че той загинал във война срещу измаилтяните. А „измаилтяни“ по времето, когато незнайният автор е писал своето историческо сказание, са били хазарите. Ст. Ваклинов, ФСК [еа]. В преработката [на текстове от Откровението] от втората половина на XI в. например с „измаилтяните“ се идентифицират узи, кумани и други тюркски племена, разорили българските земи; по-късно с тях се отъждествяват татарите, а през XIV – XV в. – османските турци. В. Тъпкова-Заимова и др., ИАКВ [еа].