ИЗМОРЯ̀ВАМ1, -аш, несв.; изморя̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. Причинявам умора; уморявам1. – Кажете ми как сте вие сега инак, посвикнахте ли с работата изобщо, изморяват ли ви цифрите, с една дума, как ви се вижда първата ви служба. Д. Калфов, Избр. разк., 30. – Какъв е вашият план? – Да изморя стачния комитет с чакане, докато спечелим истифчиите. После ще обявим локаут и никакви отстъпки! Д. Димов, Т, 254. Дългият път до Сливен и обратно го бе тъй изморил, че той почувствува нужда да бъде спокоен и да сложи глава на възглавница. К. Петканов, П, 138. – Я стани да нагледаш коня. Зоби ли го? – Зобих го и го поих и нова слама биля му постлах, ако благоволи да легне, че май много си го изморил. Ем. Станев, ИК I и II, 31. Мечката, макар и тромаво и тежко, се отбраняваше дълго време, ала виждаше се, че това стоене на задните крака я изморява. Ст. Загорчинов, ДП, 118. изморявам се, изморя се страд.
ИЗМОРЯ̀ВАМ СЕ несв.; изморя̀ се св., непрех. Изпитвам умора. Тъй те вървяха още известно време. Но умората започна да ги разтяга в дълга върволица. Панайот се спря. – Изморихте ли се, момци? Без да дочакат, неколцина насядаха на тревата. Ст. Дичев, ЗС I, 464. Камен се измори, отегчи се, отчая се. Той свършваше половината от цялата работа на отряда. Цв. Ангелов, ЧД, 199. Разказах им колко се изморяват без нужда децата с неразбираемите думи. Л. Александрова, ИЕЩ, 209. Вървяла, що ми вървяла, / твърде се изморила, / седнала да си почине. Нар. пес., СбВСт, 399.
ИЗМОРЯ̀ВАМ2, -аш, несв.; изморя̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, св., прех. Разг. Причинявам смърт на много хора или животни; уморявам2. – Ще избият хубавите хора! Наша Куна завчера е сънувала сън и тоя сън никак не ми харесва. Голям мор ще има по земята. – Пò е хубаво всички да ни измори, та да се отървеме от грижи и мъки. К. Петканов, МЗК, 72. – Какво се моли леля ти Иванка? – Ами нали знаеш – за къщата. Дума и тази зима да ги оставиш вътре... немотия, дребни деца... – Не мога! – отсече той. Стринка Гинка се разплака. – Ти аслъ си такъв – без сърце човек. Ти искаш да измориш всичките ми роднини. Г. Райчев, Избр. съч. I, 186–187. „Иде им краят! – говореше си той. – Преброени им са вече дните!“ И заключаваше с мъка: „Но колко народ ще изморят още!“. Г. Караславов, Избр. съч. V, 203. – Моля ти се, наглеждай пилците. Да не ги изморим, преди да се излюпят! К. Константинов, СЧЗ, 145. изморявам се, изморя се страд.