ИЗОГЛА̀ВЕН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изоглавя като прил. Който е без оглавник, освободен от оглавника. Погледът ѝ неволно търси по ливадите тичащ бял кон, изтръгнат от юздите, изоглавен. Бл. Димитрова, Събр. тв XI [еа].
◊ Като изоглавен. Разг. 1. В съчет. с тичам и под. Извънредно бързо, стремглаво (тичам). – Аз тичам като изоглавен из шубраците, издрах си ръцете и муцуната до кръв, изхабих и изгубих фенерчето, подбих си краката... а ти си седиш тук и ме чакаш... К. Кожухаров, ЗК II [еа]. 2. В съчет. с приказвам и др. Извънредно много (приказвам). – Пък и на някои от тия съвещания... Седнат там, опушат се като катранджии, приказват като изоглавени, решават уж, отчитат дейност един вид. Ал. Томов, П, 26.