ИЗПЛА̀ВАМ, -аш, несв. и св., непрех. Изплувам. Тоя вик се разнесе от мачтата на кораб, който току-що изплава иззад последния завой на Босфора. А. Дончев, СВС, 11. Слънцето хвърля първите си алени рози. Огромният му огнен диск се повдига в синкави тантели от мъгла, изплава огнекърваво. Хр. Смирненски, Съч. ІІІ, 151. Нищо не трепваше в сърцето му. Изведнъж образът на Елена изплава от някъде дълбоко, порасна с неимоверна бързина и изгони всички други. Ст. Загорчинов, ДП, 488. Момъкът се отпуща, разказва ѝ подробно. Гунка уж го слуша, гледа го. А в мислите ѝ е изплавал далечен спомен. Г. Райчев, ЗК, 153. Работата винаги му спореше и го увличаше. Човек, който работи – мислеше той, – никога не може да пропадне. Каквито и беди да му дойдат на главата, той пак ще изплава. П. Вежинов, ДБ, 45. И както той седи в забрава, / разтварят се вълни – / русалка дивна там изплава / из водни глъбини. Π. Π. Славейков, Събр. съч. V, 23.