ИЗПЛЮ̀ВАМ, -аш, несв.; изплю̀я, -еш, мин. св. изплю̀х, прич. мин. страд. изплю̀т, св., прех. 1. Изхвърлям нещо от устата си, като плюя. Един черен до половината вол дъвче някаква хартия и нито я гълта, нито я изплюва. Й. Йовков, АМГ, 9. Сдъвка края на недопушената си цигара и ядно го изплю. С. Северняк, ОНК, 48. Той изплю сърдито тревичката, която му бе подгорчила. Ив. Мартинов, ДТ, 240. Тя пак се закашля – продължително, много продължително – изплю кръв... Ст. Дичев, ЗС II, 707. l Обр. Бетонобъркачката тракаше равномерно, мелеше сместа със стоманените си челюсти и я превръщаше в гъста циментова каша, която изплюваше в огромната желязна кофа. Ив. Мартинов, М, 15.
2. Прен. Разг. Казвам нещо дълго премълчавано. – Ако ли пък вие сте достатъчно изобретателен, за да измислите друго обяснение на пантомимата, хайде, изплювайте го! Б. Райнов, ГН, 80. – Откъдето и да почнете, все ще трябва да кажете всичко. Ако сега премълчите нещо, ще се наложи да го изплюете после. Б. Райнов, НН, 462.
3. Непрех. Индив. Плювам, изплювам се. Сви устни, настрана изплю, и крясна. Π. Π. Славейков, Събр. съч. III, 220. изплювам се, изплюя се страд. от изплювам в 1 и 2 знач.
ИЗПЛЮ̀ВАМ СЕ несв.; изплю̀я се св., непрех. Изхвърлям из устата си плюнка; плювам. Другият остана да седи облегнат с гръб на дебелата крива върба. Смачка цигарата си и се изплю. Г. Крумов, Т, 148. – Не ги разбираш ти тия работи! – засмя се Банката и се изплю майсторски през зъби. Тънката струйка отлетя на цели пет крачки от него. П. Незнакомов, МА, 108. – Разправяха след туй наште – на кол го вързали, торба искали да му сложат на очите... А той се изплюл в лицето на капитанина и викнал: „Стреляйте и така, вашта мама изеднишка!“. Π. Незнакомов, БЧ, 148.
◊ Изплювам / изплюя камъчето. Обикн. в св. Разг. Казвам нещо, което дълго съм премълчавал. Нели преглъща нещо, отваря веднъж-дваж уста и най-после изплю камъчето: – Не можах всичко да прочета. В. Бончева, АП, 139. – Като си пийне, човек изплюва камъчето. Хеле пък нашите хора. Ем. Манов, ДСР, 304.