ИЗПОВЀДНИК, мн. -ци, м. 1. Църк. Духовно лице, което изповядва вярващите. После го потири до черквата, дето го предаде на изповедника поп Ставря с думите: „Отче духовниче, изповядай това магаре!“. Ив. Вазов, Съч. XXII, 11. В предсмъртния си час той поискал да бъде изповядан и открил на изповедника кой е и как попаднал в манастира. Н. Хайтов, ШГ, 121. Единствената утеха за него остана монахът Геласий, таен и верен негов човек, който бе изповедник в Осеновската крепост. П. Константинов, ПИГ, 16.
2. Прен. Много близък човек, пред когото се изказват най-интимните мисли, чувства, схващания; довереник. Нямаше и с кого да сподели тревогите си Лазар по това време. Негов изповедник открай време беше Ния. С нея делеше той всичко и колко пъти бе му давала добри съвети или тъй, някак си по женски, ще го насочи, ще го подсети. Д. Талев, ПК, 806. Той [ключарят] ставаше техният довереник, изповедникът, съдбата, която нехайно, насмешливо заключваше и отключваше вратите, за да открие или закрие по една човешка драма на града. З. Сребров, Избр. разк., 147. l Обр. Затова пък те [овчарите] познавали един чудесен изповедник – своята „гайда писана“, и в нейната топена в зехтин гайдуница издухвали радостта и мъката. Н. Хайтов, ПП, 144.
3. Остар. Лице, което вярва в някаква идея, изповядва я и я проповядва. По-нетърпеливите и бойки турци, изповедници на напредничавите идеи, побягнали в чужбина. Хр. Бръзицов, НЦ, 287.