ИЗПОСТАЛЯ̀Л, -а, -о, мн. изпосталѐли. Прич. мин. св. деят. от изпосталея като прил. 1. Който е много слаб, мършав. – Дигнем се, та у телеграфо. Там ти намерим едно момчурляче, изпосталело, прежълтело, да речеш, че три дни троха у уста не е турило. М. Георгиев, Избр. разк., 178. Половината бяха затворници. Когато императорът видя страшните им изпосталели лица, смая се, че и скелетите са се надигнали из гробовете да защищават крепостта. А. Дончев, СВС, 584. Изпосталялото ѝ тяло приличаше на скелет. Кр. Кръстев, К, 225. Пред гарата дълъг наниз от извехтели файтони с изпосталели коне чакаше търпеливо закъснелия влак. Д. Казасов, ВП, 95.
2. Прен. Който изразява отсъствие на сили; слаб, безсилен, немощен. Старчето Оклов проумял, че мигът на просветление е последен в живота му, че в очите вече опира крило вечната тъмнина, изложил с изпосталял глас програмата си за пречистване на света. Д. Вълев, Ж, 181.
3. За земя, почва – който е беден, неплодороден.