ИЗПОЧУ̀КВАМ, -аш, несв.; изпочу̀кам, -аш, мин. св. -ах, св., прех. Разг. 1. Очуквам нещо в голяма степен. Един ден в едно от селата се изля силна, едра градушка. Снопите бяха изпочукани, а непожънатото пространство съвсем съсипано. Д. Немиров, Б, 119. Но веднъж над божий свят рукнал едър дъжд и град; изпочукал класовете. А. Разцветников, ОНН, 36. Изпочуках си тенджерата.
2. Наранявам с удар много неща или всичко. – Все събира момчетата, скита с тях горе над Дряново, към Бряста. Играят на турци и българи, главите си изпочукаха с камъни. Д. Марчевски, ДВ, 29. – Ще ида [в околийското] и аз! – рече той гръмко и се завъртя. – Ще ида да изпочукам муцуните на тия мръсници! Ще ги науча аз коя майка ги е раждала и на чий господ слугуват! Г. Караславов, ОХ III, 38.
3. Избивам, пречуквам мнозина, голяма част от нещо или всички; изчуквам. Войниците стискаха пушките, свити, изплашени, готови да дигнат ръце. „Ще ни изпочукат заради този глупак!“ – мислеха си всички и се чудеха как ще се измъкнат от това проклето село. Г. Караславов, ОХ II, 571. – Заповедите на войводите требва да се изпълняват. Иначе турците ще ни изпочукат до един. Д. Талев, ГЧ, 452. – Тфу! Безсрамници! Не гледат ни къде тъпчат, ни какво приказват. Слепи да ги видя тия „англофренци“, дето не са ги още изпочукали. К. Петканов, МЗК, 213. Така беше изпочукан целият полк, че малкото войници, които бяха оцелели здрави и читави, трябваше да ги прехвърлят на почивка в Беломорието. Г. Караславов, Избр. съч. X, 106. изпочуквам се, изпочукам се страд.