ИЗПРА̀ВНИК, мн. -ци, м. Истор. 1. Околийски полицейски началник в дореволюционна Русия. Под думите „служил в Бесарабия“ дядо Иван разбираше служенето си в качество на визитиин (колар) при кишиневския изправник. Ив. Вазов, Съч. VII, 10. Ний знайме от руските пожертвувания, през истинноблагородния г-на Иванова, кишиневския изправник, да са принесли голяма полза от самото начало на организуванието български чети – и на пострадали фамилии. НБ, 1876, бр. 45, 177.
2. Управител. Сяко господарство или княжество са деляло на уреди или окръги, които са са управяли от уредници или изправници. Т. Шишков, ИБН, 152.
– От рус. исправник.