ИЗПСУ̀ВАМ, -аш, несв. и св., прех. и непрех. Изричам псувня, неприлична ругатня по адрес на някого или нещо; напсувам. Селямсъзът избухна и изпсува страшно Варлаама, развика се побеснял и в заключение предложи да се обеси тозчас Тарилиомът. Ив. Вазов, Съч. VIII, 78. – А защо да не се минава? Оттук е по-направо. – Забранено е. – Ех, да му се не види макар! – изпсува Щерев чисто по селски. – Значи, трябва да се връщам... Д. Ангелов, ЖС, 256–257. – На Радославов българският народ ще издигне паметник до небесата! – На тоя разбойник да дигаме паметник? – изкикоти се Пинтата и го изпсува на майка. Г. Караславов, ОХ II, 114–115. Докато аз разговарях и лъжех, Наско се беше промушил през вратата и сега тичаше след моряка. Стражарят изпсува мръсно, но беше вече късно да настигне беглеца. П. Незнакомов, МА, 98. По коридора преминаха тежки стъпки, някой изпсува, после пак настъпи тишина. М. Грубешлиева, ПИУ, 266. След малко, като допива ракията си [носачът], изпсува високо: – Бре, мама му стара, цял ден жито да товариш, пари за хляб да нямаш! П. Спасов, ХлХ, 219. изпсувам се страд.