ИЗРИДА̀ВАМ, -аш, несв.; изридàя, -àеш, -мин. св. изридàх, св. Книж. 1. Непрех. Изведнъж издавам ридание, вопъл; изплаквам. Ален оставаше сълзите болезнени и гневни да текат по страните му. Само стискаше устни, за да не изридае. Б. Райнов, ЧЪ, 90. Би искала да изридае. Но очите ѝ останаха сухи. Като че ли играеше с болката на увехналата си душа. А. Страшимиров, Съч. V, 158.
2. Прех. Казвам, извиквам нещо със силна мъка, като ридая. Младата изрида: – Ние сме погубени, мис Агнес, погубени сме! А. Страшимиров, Съч. V, 357.