ИЗРУСЯ̀Л, -а, -о, мн. изрусѐли. Прич. мин. св. деят. от изрусея като прил. 1. За коса или други косми по тялото на човек – който е станал рус, светъл, обикн. от слънцето. Нещо недобро имаше в очите му, загрозени от изрусели, почти бели ресни на клепачите. Й. Йовков, ПГ, 128. Изруселите вежди напразно трепкаха и се свиваха, опитвайки се да притулят широката усмивка. Ем. Манов, БГ, 51. Тони обичаше мъжа си. Най-напред тя никак не го хареса. Пък и какво ли да му хареса? Жълти като ръженица коси, изрусели вежди. М. Марчевски, П, 219. Вельо пие, изтрива с ръкав изруселите си бухнали мустаци и става. Ил. Волен, ДД, 54. Те стигнаха до реката и тъкмо присядаха на изрусялата трева, пристигна Стоян. Ем. Манов, ДСР, 215.
2. За човек или глава на човек – който е с такива коси. – В ковачницата правеха сметка, че по новия начин нашето стопанство ще спести към 50 хиляди трудодни – рече един гологлав изрусял момък. Н. Тихолов, ДКД, 27. Децата изпънаха боси крака, вдигнаха изрусели глави. Цв. Ангелов, ЧД, 29.
3. Прен. За растение – който е загубил зеления си цвят и е пожълтял, изсъхнал, обикн. от силното слънце, или узрял. Ала сред буйната, все още пролетна зеленина се виждаха вече и първите стъпки на лятото – побелели ечемичени ниви, изрусели пшеници, а тук-там дори и голи стърнища. Д. Талев, ПК, 480. Тотка се извърна бързо, не отговори и пак фана да гледа към полето, към ожънатите ниви и изруселите от жегата ливадяци между тях. Ив. Вазов, Съч. XI, 128. Полето, излиняло, изрусяло, като един извехтял килим, мълчи или дреме. Ив. Вазов, Съч. IX, 188.
4. Диал. Обикн. за дреха, материя и под. – който е променил цвета си към по-светъл; избелял. Две крачки по-нататък него го спря един господин с лукаво и безочливо лице, с голям нос и с жълта изрусяла шапка на глава. Ив. Вазов, Съч. X, 5. Между тях личаха: Хаджи Иван Караборунът, пръв чорбаджия, комуто зелената изрусяла салтамарка беше виждала два пъти божи гроб. Ив. Вазов, Съч. VIII, 72.