ИЗСТЪПЛЀНИЕ, мн. -ия, ср. Книж. 1. Само ед. Обикн. в предл. в. Състояние на крайна възбуда, пълна загуба на самоконтрол, загубване на самообладание. Движението на главата и произнасянето на думите първоначално ставаше бавно, като постепенно все повече и повече се ускоряваше, докато се превърнеше в изстъпление, при което устата се покриваха с пяна, а думите се преливаха в един пронизителен вой. Д. Казасов, ВП, 90. Славина изви глава и затвори очи да не го гледа. – Проговори една думичка или ще те убия! – извика в изстъпление Бойчански и вдигна юмрук. И. Петров, МВ, 130. – Вън, продажна сган! – изкряска в изстъпление поручикът и силно удари по масата. X. Русев, ПС, 77. Изпадам в изстъпление. Религиозно изстъпление.
2. Обикн. мн. Действия, постъпки, извършени в такова състояние; насилия, издевателства. Той зафана да държи някаква проповед, махаше с ръце, повишаваше и снишаваше гласа си, сочеше небето. Речта му трая също дълго време и изстъпленията на фанатика растяха, и гласът му се засиляше. Ив. Вазов, Съч. ХІІІ, 150. Може да се помисли, че тоя силен човек, настървен от кървавото си и жестоко занятие, ще върши страшни изстъпления, когато е пиян. Й. Йовков, ПК, 34. // Груба разправа, жестоко насилие; издевателство. – Един от ходжите ги подтикна към изстъпления. Те грабнаха тояги и запресрещаха богомолците из уличките към двата храма. А. Христофоров, А. 280.
– Друга (остар.) форма: изступлѐние.