ИЗТÒМА ж. Остар. Поет. 1. Състояние на приятна отпадналост, сладостна умора, съпроводена от чувство на пълно доволство, блаженство, обикн. след някаква възбуда; изнемога, нега. Извади [Оля] после розова тетрадка, / писалка скъпа, и в изтома сладка, / с примрежен поглед от тъга, захвана / да пише: но писма това не бяха, / а спомени – най-сладостна утеха... Ем. Попдимитров, СР, 39.
2. Пълна изчерпаност на силите; изнемога. И днес, след шеметните завои на изкусителни друмове, ти – плаха и немощна – стоиш на своя сетен кръстопът, царице поругана. Тя слушаше, отпаднала и няма – и в изтома падаше, за да се сепва отново при всяка негова дума. Н. Райнов, ВДБ, 167.