ИЗТЪНЀН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изтъня като прил. За част от тялото, обикн. лице – който се характеризира със слабост, изтощеност, изпитост; отслабнал, изтънял. Пиронев слушаше много внимателно, дори напрегнато. По изтъненото му, бръснато лице не трепкаше нито едно мускулче. Г. Караславов, ОХ IV, 480. Тя бе отслабнала и като че цялата се бе смалила. Лицето ѝ, изтънено и неестествено бяло, имаше израза на изплашено дете. Ем. Манов, БГ, 217. Лицето ѝ беше тънко, бледо. Очите ѝ бяха големи, замислени. Върху това изтънено, с нежни черти лице сякаш живееха само тия две очи. Д. Спространов, С, 147.