ИЗУМЀН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изумя и от изумя се като прил. 1. Който е силно учуден; смаян, слисан. На 29 януари вятърът утихнал, слънцето изгряло и пред изумените руски мореплаватели се открила верига от бели, ледени гребени. Е. Николов, А, 4. С учудващо и замайващо красноречие Буби разкрива пред изумения домакин целта на своето посещение, като обкичва речта си с мъдри афоризми. Св. Минков, РТК, 97. Изведнъж той започва да говори на руски и уверява изумения си събеседник, че не е българин, а забайкалски казак и в полка служи като доброволец. Й. Йовков, Разк. I, 16.
2. Който е разстроен от силно душевно преживяване и не може да мисли, да разсъждава, възприема; обезумял. Слънчев удар бе убил момичето. Спусна се Никола изумен, отчаян, разбута навалицата и падна разбит до студеното ѝ мъртво тяло. Елин Пелин, Съч. I, 163–164. От страх, от безпокойство и от умора тя беше тъй изтощена, че приличаше на побъркана, на изумена. Й. Йовков, ЧКГ, 252. Край бреговете тълпи изумени / блъскат се с ужас и рев, / пред тях морето вълнува се, пени / в своя величествен гнев. Хр. Смирненски, Съч. I, 128.
3. Който изразява силно учудване, смайване, изумление; смаян, слисан. Лицето на Райко доби съвсем изумен вид. Ст. Загорчинов, ДП, 332. Не мога да забравя никога и учителя си по български език Асен Николаев, защото той беше първият човек, който разтвори пред изумените ми детски очи широко прозорците на световното книжовно богатство. Г. Русафов, ИТБД, 33. Лицето ѝ беше мокро от сълзи, но тя не плачеше, а само безгласно потрепваше с рамене и го гледаше с изумени, уплашени очи. Ем. Манов, БГ, 156–157.