ИЗУ̀СТЕН, -тна, -тно, мн. -тни и (рядко) -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изу̀стя като прил. Остар. Който се предава, казва устно; устен. Това са всичките известия, които имаме засега за отца Паисия. Штат се издират след време и по-подробни известия за него, ако не писмени, а то поне по изустно предание увардени в Самоков или на Св. гора. М. Дринов, ПСп, 1871, кн. 4, 9–10. Бащата е разказвал на сина си онова, щото е чул и щото е научил от дяда си. След време изустните предания захванале да не удовлетворяват вече човеческите требования. СбС, 20. Така всяка реч изустна или писмена состои от мисли за разни предмети. С. Радулов, НГ, 5. Сяко ораторско съчинение са предназначава за изустно произнасяне пред някое събрание. Т. Шишков, ТС (превод), 158.