ИЗФЪ̀ФЛЯМ, -яш, несв.; изфъ̀фля, -иш, мин. св. -их, св., прех. Изговарям, казвам нещо неясно, неразбрано, с фъфлене. Той [Бальо] се доближи до Гиня, посочи с пръст дебелия златен ланец на часовника му и изфъфли тъй, като че поглъщаше нарочно някои звуци от думите си. – Това не трябва... трябва хляб... хляб наш... Ст. Чилингиров, ХНН, 92. Той я хвана за гушата и силно я стисна. Калина изблещи очи. – Казвай къде са парите? От задуха нищо не можа да каже, а само изфъфли неразбрани думи. К. Петканов, X, 183. „Защо си турил очила, Ежим Степанич?“ – „За да не ме познаят, че съм пиян“ – изфъфлеше той, без да съзнава, че не очила, ами намордник да си тури, ще го познаят и слепите, че се насвяткал. Ал. Константинов, Съч., 195. – Мани... ти... о... – изфъфли той, като раздвижи сините си устни. Кръстевица разбра, че това бе едно безсмислено бълнуване. Г. Караславов, ОХ ІІІ, 500. – Е-ех, божата воля била такава – изфъфли другата старица с хлътнала, беззъба уста. П. Славински, ПЗ, 261. изфъфлям се, изфъфля се страд.