ИЗХИТРУ̀ВАМ, -аш, св. 1. Непрех. Проявявам хитрост; изхитря се. Воденска, пряма и открита, каквато беше, и сега не можа да изхитрува, отдалече да попита за това, което я бе довело при Ченевица. Д. Спространов, С, 307–308. Отсъствието на църковния глава освобождаваше и него [царя] от задължението да бъде на стъгдата и му даваше възможност при удобен случай да напомни за обещанието, ако Дамян науми пак да изхитрува. М. Смилова, ДСВ, 280. – В огъня ще влезе като нестинарка и ще обърне играта наопаки – ще изхитрува пред врага. Сърцат човек е, умен. З. Сребров, Избр. разк., 23.
2. Прех. Остар. Измислям нещо с цел да измамя, излъжа другите. – Отгде го знаеш, какъв е другият... виж, да е някой порядъчен, обикновен човек, лесно, ама ако е някой столичен хитрец, тогава? Кой знае какъв ум ще даде на мъж ти и всичко на вятъра... Двама мъже, като се съберат, все ще изхитруват нещо. Ст. Л. Костов, М, 24–25.