ИЗХЪ̀РКВАМ, -аш, несв.; изхъ̀ркам, -аш, св., непрех. Издавам кратко хъркане веднъж или няколко пъти. Отвори уста да вика, но изведнъж се смири, млъкна, отпусна тяло. Той разбра, че ще умре. Поиска да извика за помощ, но ужасът бе сякаш разкъсал гърлото му и той можа само да изхърка. Д. Ангелов, ЖС, 540. Сегиз-тогиз само телохранителят на доктора изхъркваше на одъра, дето спеше. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 172. Лицето на Риса започна бавно да побледнява. Ръката му, преметната на коляното, потрепера. Ноктите посиняха. Той се отпусна на нара, изхърка тежко. Кл. Цачев, ГЗ, 150. – Кольо, Кольо, бре! – А! – чичо Кольо изхърка, задави се, дълго кашли. – Какво има? И. Петров, НЛ, 19.