ИЗЦЕДЀН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от изцедя като прил. 1. От който е извлечена, отстранена съдържащата се течност. Погледът ѝ [на жената] падна на голямото цинково корито в ъгъла на кухнята, пълно с изпрани и изцедени чаршафи. М. Грубешлиева, ПП, 171. Телето бързо изприпква и с все сила захваща да дърпа изцеденото виме на кравата. Т. Влайков, Пр I, 15. Обр. Щом излезе от брашнарската си кантора, бързаше да иде в шахматния клуб, за да продължи или поднови безкрайните си шахматни партии и да се върне след полунощ с изцеден мозък и обезсилени нерви. О. Василев, ЖБ, 114–115.
2. Прен. За лице, бузи – изпит. Бузите ѝ, изцедени и бледни, се слепнаха. Ив. Вазов, СбНУ II, 89–90. В ъгъла легнала една жена с още младо, но изцедено лице. Ив. Вазов, Съч. XI, 91.
3. За човек – който е с изпито лице, с хлътнали бузи и е много слаб. – Аз ще откупя Извор от хазната – съвсем неочаквано обяви агата. – Ще сме честити да имаме за сайбия първия мъж във Видинско – неочаквано точно дойде и отговорът, докато целият вид на мършавите, изцедени хора най-малко издаваше честита изненада. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 449.