ИМПЕРА̀ТОР м. 1. Титла на върховен глава на империя, притежаващ абсолютна или конституционно ограничена власт. Монарсите имат различни титли или имена: тии се наричат императори, царе, крале. К. Смирнов, З, 71. Главатарите на самодържавните правления наричат са царе, самодържци или императори. Ив. Момчилов, МПЗ, 19. Този [на правлението] образ бива два вида: самодържавен или монархический и самоуправен или републиканский. От първия вид правлението е в ръцете на едно само лице – нарично император, цар, крал. С. Бобчев, ПОС (превод), 30. Едно время Германия имаше един началник, комуто даваше името император – господар. С. Бобчев, ПОС (превод), 154. Император Николай държа тост, в който каза: „Аз съм щастлив, че Ви виждам между нас. Пия за здравето на император Франц Йосифа и на Ваше императорско височество“. Бълг., 1902, бр. 454, 6.
2. Лице с такава титла и власт. Въз тезгяха на стената личаха картините на бойовете при Плевен и при Шипка, образите на руския император и императрицата и образът на българския княз Александра. Ив. Вазов, Съч. VI, 189.
3. Истор. В Древен Рим – титла на пълководец след голяма негова победа, притежавана до триумфа му, а по-късно при Юлий Цезар и след него – постоянна титла на върховния глава на Римската империя. Когато полководецът удържал победа, при която бивали убити не по-малко от 10 000 неприятели, войните го провъзгласявали император, т.е. главнокомандующий генерал. Н. Михайловски и др., ОИ (превод), 300. И вратил ся в Рим, гдето ся прогласил за диктатор и император (началник над войската) до живот. Й. Груев, КВИ (превод), 49. Октавиан врънал ся в Рим, гдето Сенатът и народът го посрещнали с титла император, а с тая титла ся съединила вече и властта на самодръжец. ВИ, 58. Това е старият град с развалини от римска крепост, в която се намират стари римски монети, сечени вътре в крепостта от римския император Каракала. РН, 1911, кн. 5–6, 149.
4. Истор. В Древен Рим – лице, което носи тази титла. При следующия император, Тиберия, начнали да ся появляват и размножяват в римските владения последователи [на] Исуса Христа или християни. Г. Йошев, КВИ (превод), 129–130. Лавровият венец над челото на някой римски император би бил тъкмо на мястото си. П. П. Славейков, Събр. съч. VІ (2), 379. Към средата на I в. от н.е. римските императори завладели земите, които обхващали днешна Южна България. От тези земи била образувана римска провинция, наречена Тракия. Ист. V кл, 1965, 138.
– Лат. imperator ‘повелител, пълководец’ през рус. император. – А. Гранитски, Поучителни речи на старите философи (превод), 1854.