ИНКЛИНА̀ЦИЯ ж. 1. Астрон. Един от шестте орбитални параметъра, описващи формата и ориентацията на орбитата на дадено небесно тяло, представляващ ъгловото разстояние между орбиталната равнина и изходната равнина (обикн. екватора на централното тяло или еклиптиката) в градуси. В слънчевата система инклинацията на орбитата на дадена планета се определя като ъгъла между орбиталната равнина на планетата и еклиптиката (еклиптиката е орбиталната равнина на Земята).
2. Физ. Ъгълът, който сключва магнитната стрелка с хоризонталната плоскост; магнитно наклонение. Когато поставим магнитна стрелка на хоризонтална ос, тя също сключва известен ъгъл с хоризонталните равнини. Това е магнитно наклонение или инклинация. Р. Христов и др., Г, 13. Деклинацията и инклинацията напълно определят посоката и направлението на интензитета на земното магнитно поле. Физ. X кл, 1958, 185.
3. Мед. Наклоняване, навеждане, наклон, отклонение. Инклинация на таза.
– От лат. inclinatio, -onis ‘наклоняване’ през нем. Inklination.