ЍСТИНКА ж. Остар. и диал. Умал. от истина. Истинката трябва да казваш.
ЍСТИНКА нареч. Остар. и диал. Обикн. като вмет. дума. Наистина, действително, истина. Изпърво си помисли, че истинка дядо Славчо вика, че Райка е още малка, та кандисваше и да почака. Т. Влайков, ПСп, 1888–1889, кн. 28–29, 507. „Слънченце мило, мамино, / нали ти, мама, заръчаф / до пладне вредом да грееш.“ / „Истинка, мамо, заръча, / ала се, мамо, загледах, / че се делели два братя, / .. / На майка си дял не дали.“ Нар. пес., СбВСт, 21.