КАЍЛ неизм. прил. Разг. Само в съчет. ставам (сторя, струвам <се>, падам, чиня, съм) каил. Диал. Съгласен съм, одобрявам. — Той ще е каил да му отрежат и двата крака само да се върне царството му, ама няма! Г. Караславов, Избр. съч. X, 79. — Белким ще земниш да са молиш на една жена. Аз хеля не ставам каил да са опростяваш дотам. То жененето, нам как, иде се по късмет и за двете страни. Т. Шишков, ГМ, 39. Во законот нашле писано: колко тежит глаата на закланийот човек, толко злато да му се даит на даваджията син, и последнийот се сторил каил. СбКШ, 18. — За тебе приказват, дъще, одумват те .. Не струва каил, Албенке, не струват каил, дъще, че си хубава. Й. Йовков, А, 97. Дружина каил не пада / мома войвода да биде, / защо е женска порода. Нар. пес., СбНУ XXXIX, 43. Каил се чиниа троемски христяни; / таин ми си дават на ден / по една мома, вода ми се леат. Нар. пес., СбБрМ, 29. Каил ле си, боже, или не си! / Да бог даде моята кумица / .. / род да роди, като връба грозде. Нар. пес., СбНУ VI, 42.
◊ Баба стая каил и за гнили круши. Диал. Употребява се, когато някой е готов да приеме нещо какво да е, без избор.
— От араб. през тур. kail.
КАЍЛ м. Диал. 1. Коил, койло.
2. Детелина.
3. Като прил. Буен. Извел бих те на връх планина, / де се вие каил детелина. Нар. пес., СбНУ VI, 42.
— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1897.