КАРА̀Р м. Остар. сега простонар. 1. Ред, положение. — И кръчмарите добро ще видят. Няма да бъде като сега: тамам дойдеш на карар, и току с един ритник те изхвърлят на улицата. Ст. Чилингиров, ПЖ, 54. Наблизо до тях беше седнал Велчо Пипона и с половничка отпреди и май втасал веке до един карар. Т. Влайков, ПСп, 1888-1889, кн. 28-30, 508.
2. Мярка, умерено количество; норма. Бях му ходил на гости, да опитвам новата му ракия... ама знае да ѝ туря на карар анасона. Ив. Вазов, Съч. ХXII, 64. — Та аз защо се махнах от гората: сечи, сечи, сечи — без карар и без кантар! Дожаля ми за гората и реших — хайде камъните да сечем! Н. Хайтов, ШГ, 90. Всеки се изменява, само бае Митар си стои все на един карар. М. Георгиев, Избр. разк., 94. — Че то, господин капитан — казваше той с напевния си балканджийски говор, — се видя кабахатят на всеки, но и котката, дето е котка, като не ѝ дадеш път през вратата, скача на тебе. Че рекох, да е с карар и не бива в село. Ем. Станев, ИК III, 244.
— От араб. през тур. karar.