КВЍКВАМ, -аш, несв.; квѝкна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. Диал. 1. За свиня — изведнъж издавам звук кви-кви, квик, квичене. Фанал [вълкът] прасе, оно рекло: „Фани ма за ушенце, да ти посвира“ .. Он го фанал, оно квикнало. Нар. прик., СбНУ XLI, 432. Ако те да не бяха риби, но да бяха някои свинчета, тъй лесно не можеше ги Тошо отнесе, .., биха квикнали и Вельо би се усетил. Ил. Блъсков, TCP, 7.
2. За куче — издавам квик (обикн. като израз на болка); изквичавам. Кучето изви глава, .., хукна към Поровил двор. На ъгъла Дечо Порът го посрещна, сврасна му по главата една топоришка, то квикна зловещо и преди да повтори, още една му се стовари в тила. Чудомир, Избр. пр, 29.