КВИЧА̀, -ѝш, мин. св. -а̀х, несв., непрех. 1. За прасе, куче и др. — издавам пронизващи остри звукове кви или квик при глад, бой, уплаха и др. — Свинята квичи, няма кой да я нахрани. Й. Йовков, ЖС, 118. Единият от турците бе разпасал кожения си колан и се мъчеше да върже краката на свинята, а тя продължаваше да се бъхти и квичи. Д. Спространов, С, 94. Кучетата най-напред залаяха ожесточено, после започнаха да квичат и накрая, подплашени от рева на бомбите, се изпокриха или избягаха вън от селото. К. Ламбрев, СП, 378. Когато той прекрачи прага, сета се и сне лулата от устата си: едно пале се притискаше до стената и жално квичеше. Й. Йовков, СЛ, 111.
2. Издавам остър, пронизващ звук, подобен на звука на свиня или куче. Моят шофьор е поправил гумата и квичи с клаксона да се качвам. Н. Хайтов, ШГ, 93. — Ква-ква-ква — квичеха картечниците. ВН, 1959, бр. 2498, 4.
3. Прен. Неодобр. Говоря с хленчещ, плачлив глас. Той скри парите в пазвата си и пак продължаваше да бъбри, да се отчайва и да се вайка .. — Сега защо квичи? — каза докторът. Ив. Вазов, Съч. XII, 22. — Олеле, дядо попе!... Няма вече!... О-о-о-о! — квичеше Коцо. Т. Харманджиев, КЕД, 76. Старицата продължаваше да скубе косите си и да се бъхте като ранена, но силите ѝ отпадаха. И тя започна да квичи с някакъв детски — несвойствен глас: — Милият на мама, .. най-хубавият на мама... нема мама да си го посрещне вече... Г. Караславов, ОХ I, 385.