КЕМАНЀ, мн. -та, ср. Остар. и диал. 1. Цигулка; кеменче. В залата за пушене свиреше оркестър от тимпани, саксофони и кеманета. Ем. Манов, ПУ, 143. — Не знаеш ли какво е кемане? Цигулка. Ст. Грудев, ББ, 10. Гръмва ученически оркестър. Не популярните тогава зурла, тъпан и кемане — а флау, пиколина. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (2), 92.
2. Гъдулка; кеменче. Свирех аз там [на сватбата] с кемането си, това де, дето му викат още гъдулка. Н. Драганов, ВН, 1955, бр. 187, 4. Хорото ставаше с гайда, кемане или с песен. Ив. Хаджийски, БДНН II, 127. Трифон Бияза прибра усмивката от лицето си, смъкна кемането от кемера и в стаята заситни ръченицата. М. Яворски, ХСП, 13. Засвирил ми е / кеманджи Генчо / със кемането / насред хорото. Нар. пес., СбВСт, 825.
3. Прен. Ирон. Глава; кратуна, тиква, куфалница (Н. Геров, РБЯ II).
— От пeрс. прeз тур. keman, kemene. — Друга форма: кeмeнè.