КЀРТЯ, -иш, мин. св. -их, несв., прех. Диал. Обикн. с отриц. и във въпросит. изр. Зачитам някого, съобразявам се с някого, нещо. Като се сдобият [хората] с имане, не кертят бога вече за нищо и започват да делят мегдан с него. Хр. Пелитев, ПЕБ, 58. — Такъв е редът. — Редът... Много те керти някой. Ем. Станев, ИК III, 185. Знайш, толкова таланти и концерти, / маестровци и виртуози — / и… таквози... / Изобщо, като тебе нови, кой ги керти? Д. Подвързачов, Б, 66. Аз му са разправям, а то ма и не керти. П. Р. Славейков, БП I, 4. кертя се страд.
— От тур. kertmek ‘правя нарези, стържа’.