КЕФАЛЍЯ, -ѝята, мн. -ѝи, м. Истор. Началник на войскова част в гарнизон или областен управител в средновековна България и Византия. Страшната новина, която донесе пратеникът на Боруйския кефалия, вдигна цялата столица на крак. Д. Динков, ЗБ, 41. — Каква е тая грамота, Момчиле? .. — Димотишкият император ме назначава кефалия на Меропа. Ст. Загорчинов, ДП, 332. Момчил стоеше разкрачен. Щуреше очите си и чакаше решението на градския кефалия. О. Василев, ЗЗ, 36. Цар Иван-Александър ловуваше с кефалията и тъй като негово царство обичаше всякакви душевни и телесни наслади, песнопения, тържествени литургии и лицезрения, обичаше и лова. Ем. Станев, А, 60-61. Кастрофилактите и кефалиите и други областни чиновници дойдоха в Търново и целуваха скута на Чоки. Ив. Вазов, Съч. XIV, 142.
— От гр. κεφαλή ‘глава’.