КЍКА1 ж. Диал. 1. Дълга, обикн. на тила, коса на мъж, чиято останала коса е ниско остригана. Червеният му плитък фес едвам се видеше отгоре над чалмата, .., а отзад се развяваше черната му кика до раменете. Ц. Гинчев, ГК, 376. До вратата на тази колиби снажен един момък, на когото дългата и руса кика беше прибрана с една черна панделка, цепеше дърва. П. Р. Славейков, ДБ (превод), 46. // Перчем, кичур. Къдрав си перчан чешаше / и на перчан думаше: / — Кико льо, кико, косяста, / къдя ли ще ся развяваш, / по Цариградски пътища? Нар. пес., СбНУ V, 76.
2. Влакно, коса на царевичен кочан (Вл. Георгиев и др., БЕР).
КЍКА2 ж. Диал. Пуйка. Киката умре, саде кикъцът [пуякът] ни остаде. СбНУ XLIX, 778.