КЍТЯ, -иш, мин. св. -их, несв., прех. 1. Украсявам някого или нещо с цветя, накити, хубави предмети и др.; правя го да бъде красив, нагизден; кича, гиздя, тъкмя. Майка ѝ обичаше да кити и труфи своята жадена дъщеря. Т. Влайков, Съч. I,1941, 9. На сватбата Буряна като че забрави всичко; развесели се, разигра се, тичаше, слугуваше, китеше булката, все до нея вървеше. Ил. Волен, ДЦ, 26. Море Божо, нямала си бога, / секи ден ли майка да те кити? / Камо ти са бисер и мерджени? / Камо ти са, дъще, гримни вити? К. Христов, СК, 8. Нахвърли се тя да реди и кити къщата, после почна да трупа, чеиз за Неда. Д. Талев, ПК, 515. Тайно навиваше златните конци и все тайно шиеше, шареше [Мария], китеше своята работа с богати шивета и шарове. Б. Димитров, Я I (превод), 124. Станини мили етърви / от злато венец извили, / сас жълтици го китили. Нар. пес., СбНУ XLIII, 379. // Поставям обикн. цвете, китка и др. някъде, върху нещо, за да го украся, да придобие красив, приятен вид. Нешината отбор сместа китка / три години носех, не оставях: / утрина я на челото китех, / по вечеря в ризна пазва ставях. К. Христов, СК, 67. ● Нар.-поет. Море Доне, китка китиш / на глава си русокоса, / дай ми, душо, стрък босилек, / ляво-дясно да го нося. К. Христов, СК, 6.
2. За цвете, накит и под. — служа за украса, крася, украсявам някого или нещо; кича. Малките табла, обвити със светостта на отминалите векове, китеха стените. Ас. Златаров, Избр. съч. III, 285. Ази възпявах всичко, що кити / горе небето, долу земята. Ив. Вазов, Съч. I, 15. Прекрасна е нашата родина! Високи гори зелени, дълбоки води студени, широки равни полени разнообразно я пъстрят и китят. Пч, 1871, кн. 2, 32. Оборище. В светии венец на имената, / венец България, що кити и докрай / ще кити — блясъка от тебе що сияй, / тям той и само той величие придава. П. П. Славейков, Събр. съч. III, 82.
3. Подреждам, правя цветя, треви на китка, на букет, венец и под.; вия, кича. Може би някъде цъфтят рози и бели ръце ги късат, да китят китки и вият венци. Вл. Мусаков, СбЗР, 409. Свита на сянка до една купа, стърк по стърк овчарката кити до вечерта. П. Тодоров, И I, 10. — Ох, съгледах, майко, долу во Загоре / първинка девойка, по-ясна зорница, / .. / росна китка вие, росна китка кити, / не китката нея — китка тя отваря! Π. Π. Славейков, Събр. съч. I, 111. Вила мома зелен венец. / Ден го вила, два китила, / на глава го умерила. Нар. пес., СбНУ XLIV, 371.
4. Подреждам, редя, натъкмявам нещо. И изпече Панчо добре ратайлъка. Научи се хубаво и вящо да гледа волове и сякакъв добитък, .., добри и яки дърва да сече и гиздаво да ги кити, майсторски да товари снопе и сяно. Т. Влайков, Съч. II, 90. Жените китят клоните и ги мъкнат към чаталестия дъб, дето един строен момък .. вече почва да кладе първин листник. Н. Тихолов, ДКД, 84. Изпиеше ли слънцето росата по листата, идваха баба и мама, донасяха ни ядене и китеха шумата. Кр. Григоров, ОНУ, 69. Израсло е явор дърво, / .. / Стоян сече, Неда кити, / накитила явор клони. Нар. пес., СбВСтТ, 135. китя се страд.
КЍТЯ СЕ несв., непрех. Правя да придобия приятен, красив вид с цветя, накити, хубави дрехи и др.; разкрасявам се, гиздя се, кича се. „Цар и боляри носят дрехи от златовезан аксамит и се китят с бисерни огърлици и пурпурни пояси.“ Н. Райнов, КЦ, 18. Ний можем определи человека: едно животно, което са кити, което обича да са труфи и пременява. Ч, 1875, бр. 10, 443. Колчо, като минуваше за един от no-първите младежи в селото, смяташе, че и на неговата невяста се пада да се накити с такъва нова дреха, както се китят невестите на неговите другаре. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 246. Планински цветя, цветя небесни, / .. / За кого изниквате, цъфтите / тук високо, де орел се вие? / За коя девойка — да се кити? Ив. Вазов, Съч. II, 185.
КИТЯ̀ ж. Диал. Китеник. Жената, ниска и дундеста, притискаше до гърдите си дете, загърнато с червена вълнена китя. Г. Караславов, Избр. съч. I, 269.