КЛЕВЕТЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., прех. 1. Говоря, разпространявам клевети срещу някого. Отношението на мащехата към мене беше лошо: клеветеше ме пред баща ми, тормозеше ме. Ив. Димов, АИДЖ, 11. За какво ли не приказваха там [в църквата]? ..: Приказваха за свади, за делби, за тъкани. Клеветяха, клюкарстваха, насъскваха. Г. Караславов, Тат., 218. — Ти трябва да знаеш, че не е лек пътят, по който сме тръгнали. И ще ни ругаят, и ще ни плюят, и ще ни клеветят и уволняват. В. Геновска, СГ, 292.
2. Разг. Издавам нечия вина; съобщавам, че някой е извършил нещо лошо, за да му напакостя. Видял те е, че пресичаш неправилно и веднага е тръгнал да те клевети. клеветя се страд. и взаим. Етървите съскаха една срещу друга и се клеветяха пред съседките. Г. Караславов, Избр. съч. I, 310. Те [враговете] ся усилят само защото вий сте слаби, сиреч разделени, защото не се обичате, но напротив мразите, клеветите и предавате един другиго. БКн, 1859, март, кн. 2, ч. I, 198.