КЛЕЙМЯ̀, -ѝш, мин. cв. -ѝх, несв., прех. 1. Истор. Оставям белег, следа с нажежен печат, клеймо; жигосвам.
2. Прен. Силно порицавам, укорявам, остро осъждам някого или нещо; заклеймявам. Всички носеха някаква пълна вътрешна свобода, ..; клеймяха „еснафщината“, „филистерството“. К. Константинов, ППГ, 168. По-лесно е да виждаш и клеймиш хорските, отколкото своите недостатъци! Макар че ядовитото перо на хумориста стои в неговата ръка, то никога не трови оня, който държи перото. М. Кремен, РЯ, 407. Той не можеше да търпи поеснафчената интелигенция и жестоко я клеймеше. Д. Немиров, Д № 9, 51. Пишат анонимни тема, пръскат слухове, клеймят председателя, за да могат да постигнат своите цели. Ст. Даскалов, СЯ, 475. клеймя се I. Страд. Градскообщинският съвет взе резолюция, с която остро се осъждат и клеймят подбудителите на безредиците. БД, 1909, бр. 12, 3. II. Възвр. от клеймя във 2 знач. Сам се псуваше, клеймеше се с най-долни думи, .., но от своето комисионно не чупеше нито грош. А. Гуляшки, ЗР, 29.